Паметник на хан Крум
Рубриката „На бойното поле” ще ви пренесе във времена на смелост и величие, времена на битки, бунтове, възходи и падения. Ние от “Българска история” ще ви разкажем познати и непознати истории за славни и трагични сражения, останали далеч в миналото. Ще ви разкажем за онзи дух, който е карал синовете на тази земя да се бият и умират за нея. Онзи дух, който още витае в проходите и твърдините на майка България!
За сравнително кратък период българската средновековна държава успява да се превърне във водеща сила на Балканския полуостров. За това спомага далновидното управление на редица владетели – като започнем от хан Аспарух, минем през Тервел, Крум, Омуртаг, Маламир, Пресиян и княз Борис, за да стигнем до момента, в който България се превръща в абсолютен хегемон на Югоизточна Европа по време на царуването на цар Симеон I. Днес обаче ще ви разкажем за една от многото победи, позволили на българите да мечтаят дори за Константинопол. Става дума за битката край Версиникия, която се състояла на 22 юни 813 години, или с други думи – пред цели 1200 години. Тогава българският владетел хан Крум нанася поредно поражение на византийската армия, което открива пътя му към ромейската столица. Често това сражение остава в сянката на битката във Върбишкия проход, което обаче не означава, че то трябва да се омаловажа. Да, факт е, че край Версиникия василевсът не губи живота си за разлика от злощастната съдба на Никифор I само година по-рано, но също така е факт, че българите успяват да победят една значително по-многобройна ромейска армия, отново предвождана лично от императора (Михаил I Рангаве). В следващите редове ще ви запознаем по-подробно със ситуацията на Балканите в навечерието на битката, хода на военните действия и последствията от тях.
Карта на военните действия
Още с възкачването си на българския престол през 803 година хан Крум дал ясни сигнали, че ще действа с твърда ръка и ще отстоява българските интереси. Това се доказва още с първите му външнополитически действия. Възползвайки се от слабостта на аварите, той се отправил към Панония и Трансилвания, повеждайки война срещу останалите източни територии на хаганата. Скоро те били присъединени към територията на България, което спомогнало изключително много за развитието на икономическия и военен потенциал на държавата. Крум вече можел да погледне смело на юг – към владенията на Византия отвъд Стара планина. В Константинопол обаче също не криели амбициите си да приключат веднъж завинаги с българската опасност и само чакали удобен момент да предприемат военна кампания срещу българите. Той дошъл, когато хан Крум превзел Сердика, което нямало как да остане ненаказано от византийците. Никифор I Геник събрал голяма войска и тръгнал на север към Плиска. Въпреки че бързо превзел столицата, това далеч не означавало, че той е успял да ликвидира съпротивата на българите, най-малкото защото самият Крум не бил там. Това се доказало от отговора на българите – нанесеното от тях поражение над ромейската армия през 811 година във Върбишкия проход било едно от най-големите в цялата византийска история и едва второто, в което самият василевс губи живота си. Логично през следващите няколко години водените от хан Крум войски преминали в настъпление (трябва да се отбележи, че преди това българският владетел на няколко пъти правил предложения за мир, всички от които били отхвърлени). Редица крепости в Тракия паднали, сред които и важните черноморски Девелт и Месемврия. Това накарало новият византийския император – Михаил I Рангаве – да предприеме решителни действия, с които да спре българската експанзия в Тракия.
Битката при Версиникия, представена в миниатюра от Манасиевата летопис
Била събрана значителна армия, която тръгнала от Константинопол към Одрин, като целта на ромейските стратези била не директно да се влезе в бой с врага за отвоюването на Месемврия, а решителното сражение да се състои някъде на открито, далеч от крепостта. За това спомогнал и фактът, че хан Крум бил разположил войските си на възвишения край малката крепост Версиникия (близо до днешното село Маламирово, Елховско), намиращи се близо до византийският стан. Станало ясно, че сражението е неизбежно. Византийците продължавали да се придържат към военния си план и в продължение на 15 дни опитвали да подмамят българите и да слязат от укрепленията, за да се бият на открито. За хан Крум не било проблем да чака и да не се поддава на ромейските провокации, тъй като предварително от околността било взето всичко необходимо за изхранването на войската. Накрая нервите на ромеите не издържали и Йоан Аплакис (стратег на Македония), който командвал един от фланговете на византийския боен строй, решил да атакува българските позиции. Въпреки че разполагали със значително числено превъзходство, византийските войски не атакували координирано, което се оказало от решаващо значение за изхода на сражението. Липсата на добра комуникация сред византийците направило така, че предвожданите от Аплакис войски от тракийската и македонската тема не били подкрепени от останалата ромейска армия и се оказали обкръжени от българите. Самият Йоан Аплакис загинал в боевете, което било сериозен морален удар не само за предвожданите от него части, а и за цялата армия, която скоро след това побегнала. Българският владетел обаче продължил да бъде мнителен и въпреки добрия развой на военните действия, първоначално отказал да преследва бягащите ромеи, страхувайки се от попадане в капан. Когато станало напълно ясно, че бягството на хората на Михаил I Рангаве било всеобщо, българите се впуснали след тях и довършили разгрома.
Последствията от поредната българска победа били изключително тежки за Византия. Въпреки че този път василевсът не бил убит, военният неуспех предизвикал вътрешни сътресения. Император Михаил I Рангаве бил принуден да се откаже от престола в полза на Лъв Арменец. За българите пък тази победа означавала, че ще наложат властта си над почти цяла Тракия. Редица важни крепости, включително и Одрин, паднали, което отворило пътя на хан Крум и към самата столица – Константинопол. Българското нападение над града обаче не се осъществило заради смъртта на владетеля, което превръща битката край Версиникия в последното голямо сражение на хан Крум.