Рубриката „На бойното поле” ще ви пренесе във времена на смелост и величие, времена на битки, бунтове, възходи и падения. Ние от “Българска история” ще ви разкажем познати и непознати истории за славни и трагични сражения, останали далеч в миналото. Ще ви разкажем за онзи дух, който е карал синовете на тази земя да се бият и умират за нея. Онзи дух, който още витае в проходите и твърдините на майка България!
крал Владислав III Ягело
Велик и славен е българският народ. Откакто Аспарух побива меча си в Добруджа, на Балканите се ражда една нова държава, която в близките столетия ще докаже всячески своето могъщество. Всеки възход обаче е последван от падение. Няма империя, която да се е задържала вечно. Историята разказва за смелите перси и далновидните римляни, които въпреки невъобразимите си успехи накрая са съкрушени. Подобна е и съдбата на могъщата средновековна България. След вътрешнополитически разпри и постоянни външни атаки, през 1396г. балканската държава пада под владичеството на османския султан. Днешната статия е малко по-различна. В нея ще отразим едно събитие, което много ясно характеризира повратностите в човешката история. Става дума именно за битката при Варна. Главните действащи лица в това съдбоносно сражение не са българи, но самото то е толкова важно за нас като събитие, че няма как да бъде подминато. Тук спираме с нашия така проточил се увод и започваме с разказа. Разказът за дързостта на полско-унгарския крал Владислав и това как тази дързост повлия на съдбата на Стария континент.
През ХV век над християнска Европа е надвиснала огромна опасност. Все по- устремено османските турци завладяват територии на Балканите и заплашват държавите на Стария континент. Вследствие на действията на султана, европейските сили решават да се обединят. Създаден е съюз между Венеция, Бургундия и Унгария. Трите страни успяват да превъзмогнат различията си в името на победата над общ враг. Нещо повече, от известно време трансилванският пълководец Янош Хунияди се бори срещу турците, и то успешно. Трите съюзнички се свързват с него и съгласуват действията си. Венеция и Бургундия обединяват сили и събират флота, която да се отправи към султанската държава. По това време пък унгарците , предвождани от Владислав III от династията Ягело, предприемат поход. С тях е и воеводата Янош, както и деспотът Георги Бранкович. Военните действия в началото са успешни, но накрая турците успяват да вземат превес. Загубили много хора и провизии, унгарците се оттеглят към Белград победени. Османците обаче също страдат от сражението. Нещо повече, по същото време на територията на Албания героят Скендербег отхвърля властта на султана, а в Гърция пелопонеският владетел успешно изтласква войските на турците. Всички предпоставки са налице и папата започва да убеждава унгарците да се мобилизират и да се изправят срещу врага.
Първоначално полско-унгарският крал Владислав III сключва мир с турците. Младият владетел е едва на 19 години, без особен опит в битките и политиката. По-късно обаче договорът е нарушен под натиска на католическата църква. Освен външнополитическите проблеми, Османската държава става нестабилна и отвътре. Султан Мурад II абдикира от престола в полза на сина си Мехмед. От този период е запазена кореспонденция между Георги Бранкович и бея на Караман(тогава въстанал срещу османците). Писмото гласи:
“Какво чакаш, ето Османолу полудя! Той даде трона на сина си, а самият, сред песни и жени, яде и пие и ходи по лозя и градини. Той се оттегли от властта. Сега тъкмо е случай за теб и за мен. Какво се оглеждаш? Какво чакате? По-добър случай против турчина няма да ви се удаде.”
Влад Дракула
Предпоставките са налице и кралят решава да действа. Мирът е нарушен, а голяма армия преминава бушуващата Дунава и се отправя на поход в земите на доскорошното царство България. По време на придвижването, към християнските части се присъединява влашкият пълководец Влад II Дракул. Превзети са важните крепости Шумен и Провадя, а дързостта на рицарите стъписва султан Мехмед. Той се укрепва в Одрин и не смее да се изправи сам срещу силния враг. На помощ султанът привиква своя абдикирал баща – Мурад, който се връща на историческата сцена, за да поведе основните войски на османците. Датата е 9 ноември. Турците, предвождани от бившия султан, вече са стигнали в близост до Варна. От страната на християните се намира Джулиано Чезарини – пратеник и легат на самия папа, представител на римокатолическата църква. Предвид създалата се ситуация, той настоява да се отстъпи. Връщането обаче е невъзможно, а Владислав Ягело и воеводата Янош не подкрепят идеята за отбранителни действия. Младият полско-унгарски крал е още неопитен и много от историците смятат, че прибързаните и необмислени решения, които взема, са причина за фаталните последствия и завършека на битката. Денят преваля и на следващото утро християните се задействат. Янош подготвя стратегията и строява 25 000-30 000 войници на бойното поле. В състава на армията са включени унгарци, власи, германци, босненци, хървати. На левия фланг на формацията е родственикът на Янош – Михаил, под чиито знамена се бият българи и трансилванци. Подкрепата на българите в случая е твърде логична. Някога могъща държава, България не издържала на атаките на османците и през 1396г. била завладяна. Макар да минали близо 50 години оттогава, духът на българите бил несломим, народът на Аспарух търсел всячески своята свобода. Срещу обединеното войнство били изправени около 60 000 турци. Една четвърт от тях били еничарският корпус, разположен в центъра на армията на Мурад.
В самото начало на битката, след като успяват да отбият нападение на вражеската конница, бойците от левия фланг на християните се впускат в преследване. Те обаче избързват и са изненадани от засада. В резултат дават тежки жертви, а дясното крило е принудено да отстъпи. В отговор конницата на унгарския крал и трансилванския воевода Янош се разгръща и нанася сериозен удар върху османците. Българите на левия фланг са нападнати от турците, но ги отблъскват. Спахиите на Мурат преминават отново към нападение, но Янош решава да им помогне. Хунияди се обръща към крал Владислав и му зарича да изчака неговото връщане. Султанските пехотинци се обръщат в паническо бягство. Победата на християнските сили изглежда наистина близо, Мурад напуска бойното поле и триумфът за съюзниците почти е достигнат. Тогава обаче крал Владислав Ягело прави фатална грешка. Предвождайки част от около 500 души, младият крал се спуска да убие добре охранявания султан Мурад. Около османския пълководец се намирали близо 10 000 еничари. Конят на Владислав препускал с пълни сили, докато неговият стопанин убивал враг след враг. Християните, които следвали монарха, съсекли много врагове по пътя си, но безразсъдният млад владетел се впуснал напред сам, за да се изправи срещу турския водач. Стигнал съвсем близо, когато един от войниците на Мурад убил коня му. Владислав III паднал на земята, а еничаринът отрязал главата му отведнъж. Събитията са много детайлно описани от летописецът Сеадедин. Християните били стъписани и поразени от случилото се. Моралът на армията спаднал силно, настанали хаос и безредие, които Янош Хуняди неуспешно се опитал да овладее.
Битката при Варна – 1444г.
Турците, вдъхновени от смъртта на краля, те нападнали и разбили обединените войски. Малцина, предвождани лично от Хуняди, достигнали Дунава и се спасили от страшна гибел. С постъпката си Владислав предрекъл съдбата на целия християнски свят на Балканите за близките няколко века. Битката при Варна е сред най-важните за българската история, тъй като тя е един от най-големите шансове османската опасност да бъде преодоляна. На крачка от победата унгарският владетел дава един огромен шанс на турците, от който те се възползват твърде добре. Поробените българи за кратко са щели да усетят своята свобода, уви, неуспехът на похода ги обрича на близо 500 години борби и неуспешни опити сами да постигнат независимостта си. Заради лобното си място крал Владислав е наречен Варненчик. Съществуват и легенди, според които владетелят не срещнал смъртта си. Двама полски рицари, които последвали монарха, разказват за своите странствания в далечна Италия години след битката. Там те се срещнали с хора от простолюдието, които им казали, че в една гора наблизо живее онзи крал, който загубил всичко в битка с мюсюлманите. Озадачени, рицарите го потърсили и го открили. Единият от тях се сетил, че унгарският предводител имал един пръст повече на крака си, погледнал отшелника и наистина било така. Тази история разбира се има прекалено легендарен характер. Въпреки неуспехът, през 1444г. западното християнство наистина се вдига в името на обща кауза. Битката при Варна завинаги ще остане един от най-добрите опити да се отхвърли инвазията на мюсюлманите, решени да смачкат цяла Европа.
ВИЖ ОЩЕ: Хан Крум и битката край Върбишкия проход
ВИЖ ОЩЕ: “Овнешката битка” или как българите победиха Чингиз хан